Писмо от Мариан

Здравей, мили Иване!

Толкова хубаво писмо си ми изпратил. Така ме зарадвахте със слънцето днес - сякаш се бяхте наговорили (не изключвам тази възможност) да ме подсетите, че съм жив. То свети някак мило, леко, точно колкото ми трябва. Младо е слънцето напролет, още не е узряло, не е натежало, не е усилно, а аз обичам премерените работи. И тъй - пуснал съм си Чайковски да ми свири вкъщи (той хубаво свири) и си чета някакви материали (за работа, разбира се, щото си имам норма в тоя живот и трябва да си я свърша - баща ми и той имаше - свърши ли си я, не можа ли - не разбрахме). И изведнъж - твоето писмо. Дойде като съобщение, че учителката по алгебра е заета и ще имаме свободен час - неочаквана ваканция! И тутакси цялата пролет, с кресчендо, влезе у дома и, преди да съм се усетил, ме измъкна на терасата.

Като споменах алгебра - мисля си, че страховете ни са във функция от очакванията ни. Не може да имаш очаквания без да си вземеш и страхове - те вървят комплект, както навремето "Птиците умират сами" и "Тодор Живков - избрани речи". Ако се откажеш от очакванията, мигом ти отпада и ангажимента към страховете. Ето това бих нарекъл с любимата ни думичка Кеф. :-) Това е нещото, което изпълва дробовете ми, когато вляза в гората. Или на село. Или край река. Ама не се пущам от очакванията си толкоз лесно - връщам се в затвора доброволно и си започвам каторжническата работа отново, пак доброволно. Няма по-голям затвор от оня, дето сам си направиш. Щото каменният затвор затваря тялото, а затворът на ума държи окована душицата... Прощавай, надзирателят ме вика да влизам.

Пак ти благодаря за писмото, много ми хареса, много.

С поклон и обич,
брат Мариан.