Георги Михалков - КАКТО СИ ПОЖЕЛАХТЕ :)

Георги Михалков


КАКТО СИ ПОЖЕЛАХТЕ :)


Нека си представим, другари, един организъм. Достигнал до някакво еволюционно стъпало, достатъчно отдалечено от началото. И започнал да задава въпроси.

Кои са първите въпроси? Със сигурност нещо свързано с всякаквите разни организми, които щъкат в света около него. Как да не ме изяде, как аз да го изям, как да намеря място по-близо до огъня, как да онодя онова русото, до оня едрия, без едрият да ми спука кратуната... Хубави, прости въпроси. И самия факт, че глаголя тук и сега, значи едно - моят интелектуален прадядо си е отговорил правилно. И не е забравил отговора. И малките гадове, които е народил с русото, и с онова до него... и с онова знойното, дебелшкото от другата страна на огъня... Всичките малки, хитри гадове, които са се пръкнали от черяслата му не са забравили. И аз го помня. Отговорът не е мозък срещу мускули. Отговорът е: мозък с мускули срещу мозък без мускули и мускули без мозък. Одисей, който печели войната срещу всички доблестни говеда от двете страни на троянската крепостна стена.

Простички въпроси с простички отговори от времето на началното натрупване на капитала. Интелектуалния капитал.

После... После лайното цопва във вентилатора. От къде идвам, къде отивам, какво съм, защо съм... И подозрението, че вече не съм организъм, който си търси място сред другите организми, а част от някакъв гигантски, непонятен, макро-организъм, на който хич не му пука за мен - съставната му клетка. Не му пука, до момента в който не ме забележи. А той забелязва само туморни образования, само заплахата за неговата макро-цялост. Такива ми ти работи.

Седи Одисей в кръчмата - мозък и мускули на буци - и след всяка следваща троянска, двойно препечена, все повече изтрезнява. И разбира, че отдавна вече не е върха на хранителната верига, а туморна клетка. Туморна клетка в един организъм, която се лута и крие сред останалите повече или по-малко специализирани и интегрирани клетки - приели, намерили място, или зорлем натикани, сместени, трамбовани сред другите - квадратни, орязани, удобни, предвидими. Бръмчат пчели и пълзят мравки в главата одисеева, и той е детето клекнало над мравуняка с мъртва муха сред потните пръсти, и натиска духалото гонейки работничките от питите с мед... И знае, че няма, и няма да има място за него в кошера.

И понеже все още е глупав макро-организма - силен е, грамаден е, ама глупав - хитрата туморна клетка успява да се скрие от него. Покрай нея, някъде в страни бълбукат по вените на гиганта щедри (или не толкова) парични потоци; проблясват по жични и безжични трасета реки от информация (основно перилни препарати и "преди употреба прочетете листовката" ) ... А Одисей съхне в пълното финансово, информационно и емоционално затъмнение, и псува люто (между глътките люта ракия) еволюцията. Ей така: твойта мама, Еволюцио, да еба... Да му се радваме, другари, докато го има още, докато все още успява да се скатае. Щото - както знаем от чичко Дарвин - еволюцията не прощава.

И що го писах сега аз това?